Ако знаете нещо за различията между нашата (западната) и китайската медицина, сигурно сте се натъкнали на двусмислието и многозначността на източните медицински термини. Едно и също нещо се назовава с различни имена или пък една дума се отнася за различни части на тялото.
Например „чи канал“ на китайски означава и кръвоносен съд. Ровите се да откриете какво точно има предвид конкретният текст и разбирате, че и двете значения са валидни, всяко в своя контекст. За китайците това не е проблем. Те знаят, че чи и кръвта са близки съюзници. Затова не е странно, че пътуват по обща магистрала. А и едното може да породи другото, като се превръща в него.
Но това не се връзва с нашата логика, наследена от древните гърци. Нашият принцип е или-или. Едно нещо е или невидима магистрала, по която се движи невидима енергия, или видим, материален съд от плът, по който се движи кръвта.
Този езиков парадокс щеше да си остане заключен в аналите на езикознанието, ако не подсказваше, че граматиките са повече от това, за което ги мислим. Те кодират схващанията ни за всемира. А лечителските системи на Изтока и на Запада произлизат от тези схващания.
Има лингвистична хипотеза, че граматиките отразяват мирогледа, върху който се основава всяка култура.
Първи изучават тази връзка немските учени Готфрид фон Хердер и Вилхелм фон Хумболт през XVIII век. През 40-те г. на XX в. американските езиковеди Едуард Сапир и Бенджамии Уорф я превръщат в хипотеза, известна като „принцип за лингвистичната релативност“ . Според нея веднъж установената структура на езика става матрица за мирогледа на хората от тази култура. Тъй като всеки език има различна структура, която се описва в граматиката му, ние всички схващаме света различно.
Обратното също е вярно: тъй като схващаме света различно, граматиките на нашите езици се развиват в различни посоки.
За древни култури като китайската идеята за здравето произтича от техните космогонии, т.е. от схващанията им за произхода на света. Но така е не само в древния Изток, но и в модерния Запад. Понеже схващанията им за света не съвпадат, техните разбирания за болестите и лечебните практики са „разказани“ с различни граматики.
Всеки език не само използва думите по свой начин, но има много думи, които липсват в другите езици. Например ескимосите имат десетки думи за разните видове сняг, както се разбра от бестселъра на Питър Хог Smila‘s Sense Of Snow (1992). Майкъл Ондаджи в „Английският пациент“ (1996) пък изброява множество думи за пустинните ветрове в езиците на бедуинските племена. За нас снегът е един, но ескимосите виждат много снегове, както бедуините чуват повеи на много ветрове.
Източник: вестник „Живот без рак“