Изначално принципът на мандалата се използвал в храмовата архитектура на Индия
Всички светини в индуизма отвеждали към един и същи план, който се наричал Vastu purus a mandala. В дадения случай „васту“ се превежда като „място“ или „вместилище“, „пуруша“ – това е „космическият човек“, „универсалното Битие“, а „мандала“ се трактува като „схема“. По този начин се получава своего рода план на Космоса, сакрално пространство, отбелязано с божествено присъствие.
Преди построяването на храмове мандалата се чертаела върху земята. Първо се рисувал квадрат, горната страна на който винаги се намирала на изток. Понякога в тази фигура била вписвана самата фигура на Пуруша, при това главата му заемала североизточния ъгъл, а краката – югозападния. Квадратът се разделял на по-малки части – по осем на страна. Всеки от тях бил посветен на някакъв бог, чието име било вписано в съответния участък на мандалата.
Източната страна на храма се смятала за сакрална, защото именно там се намирал основният му вход. Любопитно е също, че мандалата определяла не само структурата на самия строеж, но и поведението на вярващите в храма, съответния ред за изпълнение на ритуалите. Молещите трябвало в самото начало да се поклонят на божествата именно до източната врата, а след това до южната, западната и северната – в строга последователност.
Независимо от източния произход, принципът на мандалата в архитектурата се оказал толкова универсален, че присъства и в храмовото строителство в исляма и християнството. В средновековните катедрали на Европа този символ често е представен около входа – витражната готическа „розетка“ е ярък пример за това, пише вестник „Феномен“.