Човекът е адаптивна структура, т. е. той непрекъснато се стреми да се приспособи към променящите се обстоятелства
Ако социумът е отчужден от него, то и той се отчуждава от социума. Само че, ако на обществото най-вероятно му е безразлично как се отнася към него един от милионите индивиди, негови членове, то на самия човек тази взаимна „неприязън“ причинява силна болка и предизвиква непреодолимо желание да се самоотстрани, да се скрие: от работата, от общуването, от всичко.
И къде ще се скрие? В себе си. Тъй като физически това невинаги е възможно, човекът „бяга“ психологически: изолира се емоционално, „напуска“ социума. Тази психическа „бронежилетка“ е единственият шанс да бъдат избегнати „смъртоносните наранявания“, несъвместими с психическото здраве.
И става ясно защо само един процент от болните се обръщат за психологическа помощ: депресията е наша потребност. Тя ни защитава…
„Хубава работа -ще възкликнете. – Депресията е полезна! А какво да кажем за онези шестдесет процента, които мислят за самоубийство? Да не говорим за страшните петнадесет процента, които се решават на него?!“ Работата е там, че мисълта за самоубийство притежава силен терапевтичен потенциал. Това е един от най-ефективните защитни механизми на психиката.
Мислейки за самоубийство, човек се изолира от социума—мислено престава да съществува в него, което кардинално решава всички проблеми: не можеш да обидиш някого, ако го няма. Освен това в мислите за самоубийство травматичните ситуации се проиграват отново — в по-печеливша светлина. Струва ви се, че няма да дочакате да получите компенсация за причинените ви обиди и болка. Но когато вече ви няма, хората ще прозрат и ще осъзнаят колко са ви обичали и как не са ви оценявали. И, разбира се, горчиво ще плачат.
Накрая, в състояние на депресия у човека липсва образът на бъдещето – само минало и настояще, а пред него – нищо: същото гадно „утре“ като днес. Въображаемото самоубийство и тук носи полза: появява се образът на бъдещето — това е избавление от всичко тягостно и болезнено, постигането на мир и покой. Завинаги.
Към човека се завръща психологическата цялост: има минало, настояще и бъдеще, той по-твърдо стои на краката си и мислите за смъртта постепенно отстъпват. В четири от пет случая преживяването на напускането на собствения живот носи изцеление, пише вестник „Феномен“.