Във вероизповядвания символизъм на народите цветята и дърветата играе важна роля
Божият пратеник поднася на Мириам крем, за да й каже, че ще роди Спасителя; Мая, майката на Буда, сънува, че е преобразена в пещера, обрасла с цветя, навръх Хималая; един слон я доближава с крем в хобота си; тя ражда княз Сидхарта между две златни дървета – Боди (дървото на познанието) и Асока (дървото на изкуплението).
Палма
Според някои апокрифни евангелия Мириам ражда Исуса под Палмата на спасението, а не в пещерата на Витлеем, което има смисъл като място за изпития преди посвещението, а не като символ на изкуплението. Аполон,бог на светлината – още един представител на слънчевия мир, също се ражда в пещера на остров Делос под палмово дърво. Но и кринът, и пещерата, и палмата все еднакво се отнасят до майката, а не до сина, и в трите случая: и трите образа се свързват с лунния мит, с веществото, с въплъщаването и съграждането на другия.
Лозата
Като говори образно за тайната на своето пратени-чество, Исус казва: „Аз съм истинската лоза, а моят Отец е лозар: всяка пръчка, израсла от мене, що не принася плод, Той отрязва, а всяка, що връзва плод, очиства, за да роди още повече“ (Йоан XV: 1-2).
Лозата е слънчево растение. Затова гроздовият сок, прекипял и станал на вино, съдържа най-много слънчева сила. Климент Александрийски пише: „Лозата дава вино също тъй, както Словото е проляло своята кръв“ („Дето-водител“, 1:5). Лозата е символ на жертвата, а виното – на преданието: „Тази чашае Новият завет с моята кръв,която се за вас пролива“ (Лука, ХХИ:20; Марко, XIV:24); „Пийте от нея всички, защото това е кръвта ми на Новия завет, която се заради мнозина излива за оставяне на греховете“ (Марко, XXVI:27-28).
Питагор е казал: „Недей къса цветя, които образуват венци“, сиреч недей пръска истини, за да печелиш слава.
Кипарисът
Заратустра посадил край Каспийско море кипарис, на чиято кора записал, че е посветил в Тайното Учение царя Вишауста. Кипарисът е вечно зелено дърво, затова древните са го смятали за образ на безсмъртието. Както всяка есен дървото си хвърля листните одежди, за да се облече напролет с нови листа, също тъй и човек, кога умре, си хвърля тялото, за да се прероди в ново, младо тяло. Но кипарисът не сменя листата си отведнъж: те се сменят постепенно и незабелязано, та дървото всякога е зелено. За това древните са го взели за образ на посветения, който живее в Едното, Вечното и Неразделното, понеже се е отделил от личността. Блажени Августин нарича кипариса „дърво на Праведника“, сиреч на оня, що е влезнал в Царството Небесно, друго име на посветения. За римляните кипарисът е бил образ на смъртта, затова се е садил по гробищата, както днес още става на изток.
Розата
е изразителен пентакъл. Тръните й загатват за изпитанията и страданията на неофита, а цветето – за посвещението му в Тайнствата. Цветът й носи кръгла форма, листата на венчето са много, но всички са свързани в средоточието на цвета; те са сърцеподобни и се опират един върху друг. Като символ се взема червената роза: тя носи червени листа – образ на царство – и жълти тичинки – образ на жречество.
Салкъмът
Салкъмът е свещен символ на свободните зидари. Когато тримата калфи убиват Хирам, майстора си, с когото градят Соломоновия храм, те го заравят под куп смет, а над гроба му посаждат салкъм. Салкъмът е тъждествен по смисъл с кръста.